A Girl in Wonderland :: When the heart is broken, there is nothing to brеak

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.07.2007 00:15 - When the heart is broken, there is nothing to brеak

Автор: arnette Категория: Лични дневници

Прочетен: 19697 Коментари: 51 Гласове:

Последна промяна: 10.02.2008 22:25

Трудно ми е да се сближавам с хората. Страх ме е да не бъда наранена. И като контрапункт, винаги ме е учудвала способността ми да се справям с изключително критични и стресови ситуации.

Едно момче загуби съзнание пред мен. Всички гледаха шокирано и не знаеха как да реагират. Аз бях единствената, която запази самообладание и без излишно разкатаване му оказа първа помощ. Извадих езика му, хванах го още докато падаше, за да не се нарани, нито за секунда не се колебаех - просто знаех, че време за размисъл няма и действах. Оправи се.

Бях шофьор с един месец практика, когато колата ми остана без спирачки в Своге. Автоматик е. Возех още 2ма човека и отговарях за тях. Прибрах я до София без проишествия.
Аз не трепнах,
ако бях показала колко ме е страх, щях да притесня другите. Когато се прибрах, чак тогава, се сринах на фотьола и се разтреперих.

Загубих контрол над колата си на бул. "България" - поднесе /почти двутонен мини-ван/ към тротоара.
Аз не трепнах.
Нямах време да се паникьосвам, знаех, че трябва да я овладея, знаех, че ЩЕ я овладея. След 1 минута, която ми се стори цяла вечност, криволичене във всички ленти успях! Беше ден, движението беше натоварено, но до инцидент не се стигна.

Когато бях на 18, умрях в ръцета на баща си. Гледах гърба на седалките в колата и исках спокойствие. Помислих си колко ще е хубаво и лесно ако се предам на вълната, която палаво и закачливо ме близваше по връхчетата на пръстите на краката. Седалките вече не бяха пред мен. Намирах се в охрена долина, изпълнена със силуети, едри антропоморфни фигури без образ, които носеха в прегръдките си малки, крехки тела на деца. Това бяха души и техните придружители. Аз стоях изправена и не чувствах нито бледо отражение на емоция. Каквато и да било, нямаше време, нямаше тревога, беше сюрреално. В следващия момент отворих очи и видях изкривеното от болка и уплах лице на баща ми. Крещеше името ми. Поех си въздух и той ме прегърна
Аз не трепнах.
След време ми разказа, че, както е шофирал, е чул изхъркване, спрял е да ме провери и ме е заварил бездиханна и посиняваща.

Написах сама и спечелих проект по програма "Младеж". 10 дни бях ръководител на проект, измислих и пуснах прес-рилийзи към медиите, срещнах се с Бойко Борисов и го убедих да присъства на откриването. 3 дни преди старта, участниците от Турция нямаха визи и аз звънях по консулства и посолства. Посрещнах всяка от пристигащите групи. Парите пристигнаха 6 дни след старта на мероприятието и някак си успях да набавя 10 хиляди лева, за да тече обменът успешно. Намерих хостела, където да се настанят гостите, ресторантите, зали за уъркшоповете, измислих програмата, водех някои от лекциите. Отделно в нас спяха 5 участника, бях и шофьор, присъствах и на всички вечерни партита. Телефонът ми звънеше на всеки минута и четиресет секунди. Лягах си последна и ставах първа - спях по 3 часа на денонощие. Гледах как мъжът, с който делях леглото и сърцето си, сваля една от участничките. Други обстоятелства налагаха да крием връзката си. Изтърпях и това. Той спа с нея, убедена съм. Не трепнах. Проектът приключи успешно и участниците бяха доволни и щастливи. Благодаря на 3те момичета, които се включиха в дейностите, улесниха ме. Нескромно и грубо може би звучи, но и без тях щях да се справя. Някак си. Защото в това съм най-добра -
да се справям,
да оцелявам,
да успявам, когато всичко е против мен,
да правя онова, което повечето хора считат за невъзможно.

ЗАЩОТО СЪМ БОРЕЦ! ЖЕНА-ВОЙН! ЗАЩОТО СЪМ ТВЪРДА И НЕПОКЛАТИМА КАТО ГИБРАЛТАРСКАТА СКАЛА.

Нищо не е в състояние да ме пречупи - работа, обучение, инциденти, лицето на смъртта; отношението на собствената ми майка, която е оставала глуха за стенанията ми от болка и демонстративно е водила котката на ветеринар, вместо да излезе до аптеката и да ми купи лекарства.

Всеки мъж, на който съм подарявала доверието и сърцето си, ме е мамил. По грозен начин. Винаги.

Всичко това ме превърна в човек с непробиваема фасада. Всеки белег в сърцето ми, всяка сълза, всеки удар и обидна дума се превръщаха в части от моите доспехи.

Аз мога да минавам през трупове. Мога да наранявам хората свирепо, притежавам талант да надниквам в човешката душа, там, където е най-тъмно, лепкаво и мръсно. Нямам нужда от покана и позволение, за да вляза и при най-страхливо погребаните демони, да разбуня духовете им и да ги преведа услужливо на повърхността, за ужас на стопанина им.

Не го правя. Не искам. Искам да съм добра. Копнея да съм нежна, мила, кротка и смирена.
Обичаща.
И вярвам, не - зная, че мога.

След последната си, завършила катастрофално връзка, плаках много, плаках безутешно. Цели дълги шест месеца къпех възглавницата си. Повърнах сърцето и душата си и се зарекох "Никога вече!"

Преди малко повече от месец намерих сили да изляза на светло. Напуснах уединението си заради едно момче с ясни зелени очи и непокорна къдрица, която има навик да пада на челото му. Гледах го срамежливо отстрани и се разкъсвах от колебание дали мога да се опитам отново. Стаята, в която работим, е обляна от светлина и въпреки това над мене стоеше тъмен облак. Разсеяно поглеждах през прозореца, чакайки кога ще видя паркираната му долу кола. Когато отваряше вратата, разгонваше мрака в мен и аз засиявах като слънце. Престраших се да се доближа до него. Не вървеше. От една страна, той ми позволяваше да го докосвам, но никога не протягаше пръв ръка към мен. Бях объркана, раздвоена, несигурна и изключително уплашена. Ядосваше ме с безразличието си и все пак, не можех да му се сърдя, щом беше около мен. Усмивката му ме обезоръжаваше.

Вчера беше тук, в дома ми. Прегръщаше ме и бях щастлива. Каза, че сме заедно и стопли духа ми. Но думите са слаби, щом влязат в схватка с действия, а именно те показваха безчувствеността му към мен. Днес избухнах в сълзи, говорейки с него по телефона, а той ми говореше спокойно и мило. Казах му как пренебрежението му ме наранява, как приятелите ми смятат, че той играе с мен и ме унижава. Попитах го защо демонстрира нежелание да общува с мен, да е близо до мен. Та нали, когато двама човека се съберат, хей така - съвсем в началото, копнеят да изживяват моменти заедно, имат нужда да знаят, че другият мисли за тях? Само с 2 минути разговор успя да разчисти цялата горчилка, в която се давех и затворих телефона успокоена и малко гузна, че съм го притеснила. Обеща, че ще дойде до нас утре, че ще се видим и ще поговорим, с което директно ме запрати извън орбита от щастие. Започнах да мисля с какво да го зарадвам утре, порицах се за недоверието си, наругах се за това, че съм смутила вечерта му и си обещах, че повече няма да се съмнявам в него и няма да губя себе си.

Утре, утре, утре.
За нас няма да има утре.

След 10 минути получих смс:
"Виж какво, няма да ти играя по свирката. Каквото беше-свърши. Не искам нищо от теб. Ако си жена, която уважава себе си, това ще спре веднага! Нямам какво повече да кажа!"
Аз не трепнах,

но последната нишка, която крепеше човешкото в мен, се скъса глухо.

Арнет е мъртва, да живее Арнет.

Господ да пази близките ми от това, в което се превърнах.

Нагоре

Тагове: heart, Nothing,

Гласувай:

Подобни постинги

back in your heart, baby...
Worship...Touhcing the heart of God
The shape of my heart

Следващ постинг

Предишен постинг

Shota

За спящите и хората

Коментари

1. breathe - Нямам думи, просто не знам какво да ...
04.07.2007 02:53

Нямам думи, просто не знам какво да кажа, а и съм далеч от мисълта, че искаш да чуваш каквото и да било. Просто продължавай да бъдеш силна на всяка цена и никога не се предавай. Въпреки, че понякога човек изпитва необходимостта от това да бъде слаб и беззащитен. И да рискува да се покаже такъв пред някой друг, за да получи просто една силна и дълга искрена прегръдка например. Странно е.