Постинг
19.11.2006 00:46 -
Arnette does Italy part 1
Автор: arnette
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1740 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 19.11.2006 00:49
Прочетен: 1740 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 19.11.2006 00:49
Паника! Легнала съм си в 3:40 през нощта и ставам в 5, благодарение на баща ми, когото уверявам по телефона за пълната си гортовност. Бул шит! Бърз душ, подреждане на багажа и състояние Боже-да-не-забравя-нещо. Баща ми се появява в 5:45 и поемаме към летището.
Самолетът излита на време, седя до прозореца и до мен няма никой. Започвам да плача леко, защото си мисля за човека, който оставям зад себе си. Човекът, който не ме изпрати и няма да ме посрещне. Завинаги!
Слънцето е изгряло, а облаците са като разпенен, но спокоен океан.
Кацам на Фиумичино в 7:30 местно време, Бог да поживи часовата разлика. Взимам си багажа и се отправям към жп гарата. Знам, че трябва да хвана линията към Трастевере, слава Богу има надписи на английски. Влакът си е европейски и неясно защо, всички, които се качват, умират да ми задават всякакви въпроси. Може би пораждам довереи, кой знае... Самичка съм и куфарът ми е единствения ми придружител.
Пристигам в Трастевере и пускам с-м-с на домакина ми, за когото знам, че е на лекции от 9:30. Въоражавам се с търпение, сядам си на куфара и чакам да ми отговори на съобщението. Отговор няма. Пращам втори и пак нищо. Хммм, започвам малко да се притеснявам.
Откривам автобус, който води до центъра, насочила съм се към пиаца Венеция, където да поседна в градинка и да чакам. Багажа тежи ужасно, започвам да се потя и ми се спи много. На Пишещата машина (паметника на Виктор Емануил) е топло, лепва ми се някакъв италианец, който правилно се възползва от положението ми и ме занимава със себе си 1 час. Дори ми предложи да спя в тях. Беше дърт и ужасен. Приятелят ми не отговаря и на поредното ми отчаяно съобщение и аз пиша на останалите от групата, които са пристигнали ден преди мен и са на конференция.
Самоинициативно решавам да се присъединя към тях, те са в Ла Сапиенция университет. Тегля си тежкия куфар по Виа Имералии, подминавам Форум Романа и Колизеума. Била съм и преди в Рим и тези неща вече не ме впечатляват.
Намирам туристическо бюро, където една мила индийка ми обяснява къде се намира метрото и се сдобивам с жизненонеобходимото - карта на града! Часът е 12:30.
В метрото се чувствам като сдъфкана и изплюта! Изведнъж влиза симпатична жена с количка и тон-колони. Грабва микрофон, пожелава ни приятен ден и започва да пее. Пее красиво. Аз вече се чувствам като доволен турист, оценявам това, че съм сама, защото забелязвам толкова нови и интересни неща.
Пускам 1 евро на жената и слизам. Влача си куфара с усилия и благодаря за огромните ескалатори! За съжаление те са рядкост, а улиците са с леко разместени плочи, което затруднява тегленето на 20 кг.
Стигам до университета, пиша, че съм отпред, а те ми казват, че не съм. Пращат ми точния адрес, и да - определено съм пред ректората, а те са в някакъв си факултет.
Започвам да разпитвам хората, къде е тази улица, но, разбира се, след като нямат личен интерес, италианците не говорят английски!
Виждам една свежа група момчета и момичета, питам ги и те мнооого искат да ми помогнат. Говорят на гръцки помежду си, какво щастие! Започвам и аз на гръцки и след кратката радост, че можем да се разберем ме упътват.
Сменяма две линии метро, тегля куфара през китайския квартал и стигам до вътрешния двор на факултета. Моите приятели са на обяд и трябвало да ги чакам. В кафето се продава даже алкохол, влизат просяци, абе - тотално различно от бг университетите. Часът е 15:30 и аз си лягам на раничката и откъртвам.
В 17:00 решавам да се обадя на приятеля ми, за когото съм сигурна, че ме е изоставил.
- Владиии! Как можа да ме зарежеш така-питам леко шеговито.
-Ле-ле, слава Богу, че се обади-в гласа му се усеща голямо притеснение-нямам кредит в телефона и само ти чета съобщенията и се притеснявам все повече и повече какво се случва с теб!
Правим си среща на пиаца Мария ди Трастевере, което е на другия край на града в 18:30. В това време идват и останалите от групата и влизам с тях на уъркшоп за дрогата. Всички бяха много пасивни, аз отсрамих България с огромно участие.
Един от организаторите ми помогна с обяснения кой транспорт да използвам за дестинацията си - метро до пиаца ди Република, рейс до пиаца Аржентина и трамвай до Трастевере!
Разбира се, слизам 2 спирки по-рано и влача багажа по неравните тротоари. Вече имам мазол на ръката, мириша ужасно и ще загубя съзнание от изтощение всеки момент. Обърквам спирките на трамвая, слава Богу го осъзнавам и се връщам в обратната посока.
Вече съм на площада, нямам батерия! Моля се на всички светии да ми стигне за последен разговор с Влади, за да дойде да ме вземе. Успявам! Двама скитници ми искат цигара и от радост закупуват една роза и ми я подаряват.
Влади идва, отиваме в тях и аз ВЗИМАМ ДУШ. Но няма почивка за мен, няма и зарядно... Знаех си, че ще забравя нещо. Тепърва трябва да идем на парти за Вси Светии с колегите на Влади от Американския университет в Рим. Душът ми вдъхна живот. Сериозно - човешката цивилизация е тръгнала в друга посока, след откритието на топлата вода и сапуна!
Следва продължение....
Самолетът излита на време, седя до прозореца и до мен няма никой. Започвам да плача леко, защото си мисля за човека, който оставям зад себе си. Човекът, който не ме изпрати и няма да ме посрещне. Завинаги!
Слънцето е изгряло, а облаците са като разпенен, но спокоен океан.Кацам на Фиумичино в 7:30 местно време, Бог да поживи часовата разлика. Взимам си багажа и се отправям към жп гарата. Знам, че трябва да хвана линията към Трастевере, слава Богу има надписи на английски. Влакът си е европейски и неясно защо, всички, които се качват, умират да ми задават всякакви въпроси. Може би пораждам довереи, кой знае... Самичка съм и куфарът ми е единствения ми придружител.
Пристигам в Трастевере и пускам с-м-с на домакина ми, за когото знам, че е на лекции от 9:30. Въоражавам се с търпение, сядам си на куфара и чакам да ми отговори на съобщението. Отговор няма. Пращам втори и пак нищо. Хммм, започвам малко да се притеснявам.
Откривам автобус, който води до центъра, насочила съм се към пиаца Венеция, където да поседна в градинка и да чакам. Багажа тежи ужасно, започвам да се потя и ми се спи много. На Пишещата машина (паметника на Виктор Емануил) е топло, лепва ми се някакъв италианец, който правилно се възползва от положението ми и ме занимава със себе си 1 час. Дори ми предложи да спя в тях. Беше дърт и ужасен. Приятелят ми не отговаря и на поредното ми отчаяно съобщение и аз пиша на останалите от групата, които са пристигнали ден преди мен и са на конференция.
Самоинициативно решавам да се присъединя към тях, те са в Ла Сапиенция университет. Тегля си тежкия куфар по Виа Имералии, подминавам Форум Романа и Колизеума. Била съм и преди в Рим и тези неща вече не ме впечатляват.
Намирам туристическо бюро, където една мила индийка ми обяснява къде се намира метрото и се сдобивам с жизненонеобходимото - карта на града! Часът е 12:30.
В метрото се чувствам като сдъфкана и изплюта! Изведнъж влиза симпатична жена с количка и тон-колони. Грабва микрофон, пожелава ни приятен ден и започва да пее. Пее красиво. Аз вече се чувствам като доволен турист, оценявам това, че съм сама, защото забелязвам толкова нови и интересни неща.
Пускам 1 евро на жената и слизам. Влача си куфара с усилия и благодаря за огромните ескалатори! За съжаление те са рядкост, а улиците са с леко разместени плочи, което затруднява тегленето на 20 кг.
Стигам до университета, пиша, че съм отпред, а те ми казват, че не съм. Пращат ми точния адрес, и да - определено съм пред ректората, а те са в някакъв си факултет.
Започвам да разпитвам хората, къде е тази улица, но, разбира се, след като нямат личен интерес, италианците не говорят английски!
Виждам една свежа група момчета и момичета, питам ги и те мнооого искат да ми помогнат. Говорят на гръцки помежду си, какво щастие! Започвам и аз на гръцки и след кратката радост, че можем да се разберем ме упътват.
Сменяма две линии метро, тегля куфара през китайския квартал и стигам до вътрешния двор на факултета. Моите приятели са на обяд и трябвало да ги чакам. В кафето се продава даже алкохол, влизат просяци, абе - тотално различно от бг университетите. Часът е 15:30 и аз си лягам на раничката и откъртвам.
В 17:00 решавам да се обадя на приятеля ми, за когото съм сигурна, че ме е изоставил.
- Владиии! Как можа да ме зарежеш така-питам леко шеговито.
-Ле-ле, слава Богу, че се обади-в гласа му се усеща голямо притеснение-нямам кредит в телефона и само ти чета съобщенията и се притеснявам все повече и повече какво се случва с теб!
Правим си среща на пиаца Мария ди Трастевере, което е на другия край на града в 18:30. В това време идват и останалите от групата и влизам с тях на уъркшоп за дрогата. Всички бяха много пасивни, аз отсрамих България с огромно участие.
Един от организаторите ми помогна с обяснения кой транспорт да използвам за дестинацията си - метро до пиаца ди Република, рейс до пиаца Аржентина и трамвай до Трастевере!
Разбира се, слизам 2 спирки по-рано и влача багажа по неравните тротоари. Вече имам мазол на ръката, мириша ужасно и ще загубя съзнание от изтощение всеки момент. Обърквам спирките на трамвая, слава Богу го осъзнавам и се връщам в обратната посока.
Вече съм на площада, нямам батерия! Моля се на всички светии да ми стигне за последен разговор с Влади, за да дойде да ме вземе. Успявам! Двама скитници ми искат цигара и от радост закупуват една роза и ми я подаряват.
Влади идва, отиваме в тях и аз ВЗИМАМ ДУШ. Но няма почивка за мен, няма и зарядно... Знаех си, че ще забравя нещо. Тепърва трябва да идем на парти за Вси Светии с колегите на Влади от Американския университет в Рим. Душът ми вдъхна живот. Сериозно - човешката цивилизация е тръгнала в друга посока, след откритието на топлата вода и сапуна!
Следва продължение....
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
