Постинг
12.02.2006 14:09 -
Първи стъпки
17.01.2006
Навън е хубаво и светло. Мисля, че за първи път от много време насам и в мен е почти толкова светло. Бях загубила увереността си, разпилях личността си мъничко насам-натам, но сега всичко се прибра.
Обичам да гледам минаващите по улицата хора. Опитвам се да отгатна какъв ли е техният свят, дали виждат това, което виждам аз.
Облякох кимоното си. Бях го затворила в един шкаф, който не отварям често, шкаф, който дори не поглеждам. Прибрах го, за да не ми напомня какво бях и къде отидох. Имам този навик - да бягам от нещата. Но вчера отворих "хранилището", извадих кимоното и го сгънах прилежно. Днес събрах смелост и го облякох. Май ще победя себе си.
Цвета все още няма смелостта да признае пред себе си нещата от които аз побягнах. Май няма и да го направи. Малко съм изненадана, че не ме боли, за това, че няма да я видя повече. Телефонът отново се превръща в едниствения мост за остатъците от приятелството ни. Така е добре.
Кучето на Росен е починало. Той плачеше. А аз се обадих да го занимавам с объркания ми емоционален живот. Чувствам се гузна. Но и това ще мине, знам, че не бях способна да направя нищо. Колкото и да се доближаваме един към друг, колкто и да копнеем за близост с някого, накрая винаги сме сами. Не мога да чакам другите да ме спасят. Не ми отива..... ;)
Навън е хубаво и светло. Мисля, че за първи път от много време насам и в мен е почти толкова светло. Бях загубила увереността си, разпилях личността си мъничко насам-натам, но сега всичко се прибра.
Обичам да гледам минаващите по улицата хора. Опитвам се да отгатна какъв ли е техният свят, дали виждат това, което виждам аз.
Облякох кимоното си. Бях го затворила в един шкаф, който не отварям често, шкаф, който дори не поглеждам. Прибрах го, за да не ми напомня какво бях и къде отидох. Имам този навик - да бягам от нещата. Но вчера отворих "хранилището", извадих кимоното и го сгънах прилежно. Днес събрах смелост и го облякох. Май ще победя себе си.
Цвета все още няма смелостта да признае пред себе си нещата от които аз побягнах. Май няма и да го направи. Малко съм изненадана, че не ме боли, за това, че няма да я видя повече. Телефонът отново се превръща в едниствения мост за остатъците от приятелството ни. Така е добре.
Кучето на Росен е починало. Той плачеше. А аз се обадих да го занимавам с объркания ми емоционален живот. Чувствам се гузна. Но и това ще мине, знам, че не бях способна да направя нищо. Колкото и да се доближаваме един към друг, колкто и да копнеем за близост с някого, накрая винаги сме сами. Не мога да чакам другите да ме спасят. Не ми отива..... ;)
Няма коментари