25.01.2006
Денят, в който повярвам, че ще умра, ще е последният.

15 февруари. Бях в кафето с Тушето, който за пореден път пробваше дали няма да остана да спя в тях. За Бога, допреди 5 минути си говорехме как сме изкарали предишния ден с половинките си. Отказах и се заприбирах с такси.
Беше към 12 и 30 и светофарът на Хемус вече не работеше. Шофьорът беше от свестните - веднага те усеща, че не ти се приказва и не те занимава със себе си. Съвсем естествено седях на предната седалка, гледах преминаващите светлини и мислено се възхвалявах за натриването на Тошевия нос. "Какво си мисли той? Само ще свирне и аз като преданна булонка ще започна да изпълнявам номера?" Такива неща се въртяха в главата ми, когато пресичахме кръстовището.
Тогава го видях. "ОК" такси, движещо се с детерминирано висока скорост право към нас. Право към мен... Не знам защо не казах нищо на шофьора, вероятно подсъзнателно съм знаела, че няма какво да се направи и само ще го притесня. Бях леко учудена колко спокойно разсъждавах - "ще се ударим, да - ще удари точно твоята врата, спокойно - нищо лошо няма да се случи". Инстинктивно се приближих към шофьора ми и за срам на безстрашната ми природа затворих очи по време на удара.
Завъртя ни два пъти. Не гледах. Отворих очи, когато спряхме. Мамка му, наистина всичко изглеждаше като на филм. Дори и спомените ми имат саундрак - виещи полицейски сирени и пращене на радиостанция. Шофьорът държеше предавателя с трепереща ръка и говореше нещо, беше се сгушил в края на колата. После отвори вратата и изпадна на земята. Питаше дали съм добре.
През това време аз седях на седалката. Усещах тъпа болка в главата си, явно я бях ударила в стъклото. По-сериозният ми проблем, обаче, беше, че не можех да си поема въздух. Гърчех се като риба на сухо, протягах гърло и издавах гърлени хрипове. Гръдният ми кош беше пристегнат. "Дообреее, може би имаш счупено ребро. Спокойно, не е страшно" и пак изненада от това хладнокръвно разсъждаване. Накрая успях! Явно просто си бях изкарала въздуха. Нямаше кръв. Чак сега проверих, огледах се добре. Не, нямаше.
Полицаите дойдоха веднага, явно от там са сирените. Били са на Хилтан, когато са чули удъра. Отне им 5 минути да отворят вратата от моята страна и още толкова, за да повярват, че наистина нищо ми няма. Другият шофьор се оказа пиян. Отказах да подавам жалба. Колега на таксито, в което се возех ме закара до нас. Безплатно. Покани ме на среща. Отказах. Какво им има на тези мъже, Бога ми? :)