27.01.2005
Утре ще си закупя мечтания билет за Депеш Мод! Развълнувана съм, че ще присъствам на масова еуфория от подобен мащаб. Не ми се е случвало от Метрополисите преди години, ако изобщо има някакво място за сравнение....
През повечето време смятам себе си за човек, който има/е имал почти всичко и това е едно от елементчетата, които крепят моята вселена. Понякога, само понякога, обаче, изкачат разни рандъм събития, които необяснимо повеждат асоциативната ми верига назад, назад. Ето как работи мозъкът ми в подобни моменти: Концерт на Депеш-фенщина по принцип-изразни средства-тениски, плакати и всякакъв мърчандайз на каквото и да било-мойто детство.
Като малка обожавах стаята на братовчедите ми. Благодарение на по-големия за тапети и служеха безброй плакати на Гънс от "Браво", "Попкорн" и тук-там нещо шеговито. Тази стая беше къстъм, беше оригинална, имаше си самоличност и най-вече - казваше нещо по един ярък начин.
Аз не бях виждала "Браво" и "Попкорн" на живо през живота си. Баща ми не би ми ги купил. И да знаех къде се предлагат не бих имала парите. Вероятно нямах и потребността да ги притежавам. Аз имах моите чисти стени. През целият ми съзнателен живот не съм имала един плакат в стаята си. Нито един. Татко смяташе, че е глупаво да си разваляш стените по този така преходен и детински начин. Май и аз мислех така, май не съм искала истински да имам плакати, да използвам точно това изразно средство.
Но братовчед ми беше куул! Аз бях задръстена. Винаги съм била задръстена. И до ден днешен компенсирам.
Понякога не мога да избягам от усещането, че съжалявам за някои неща, които съм пропунала и вече не мога да имам. Понякога се успокоявам, че усещам това само, заради насаденото разбиране, че винаги трябва да си носталгичен за нещо.
Все още имам чисти стени. Май ми харесват.